ТОМ КЕНДИ

Баничарка

Цяла седмица сме в Бургас на летния офис. Времето е перфектно и младежите се наслаждават на плажа по цял ден. Аз, като по-възрастен, поседявам повечко в общежитието. Гледам да посвършвам някоя и друга задачка и си размишлявам над разни, мои си неща.

Става два следобед и е време за последната част на един изключително скучен уебинар, част от обучение, което сам си причиних. Пускам излъчването на руски-английски и заглеждам алеята отвъд прозореца. Наблюдавам последните деца, които днес са дошли да се запишат за учебната година в Ай-ти гимназията. Вървят бодро към изхода на комплекса, а зад тях приятно се поклаща директорката. Облечена в ефирна плажна рокля, която разкрива приятните ѝ бедра. Усмихната и ведра под широкополата капела, тя изпраща децата и се скрива от полезрението ми.

Оставам замислен, докато слушам неумелия лектор. Мисля си едновременно за кубернети[1] и за директорката, и двете доста непостижими към този момент. Хайде, кубернетите някак ще ги мина на самостоятелна подготовка, ама директорката ми се ще да не я минавам, защото не е добре да преспиваш с контрагентите си. Не че някой ще разбере, ама етика…

Сепвам се от унеса и забивам поглед в монитора. Онзи младеж продължава да плямпа и драска нещо по екрана. Чудя се – защо си губя времето. Гася компа[2] и ставам. Събирам си партакешите и излизам от стаята. Долу чичакът от охраната ми махва, пожелавайки дежурното „приятен плаж“, а аз се запътвам по булеварда надолу към Меден рудник[3].

Въпреки че слънцето е слязло от зенита си, все още прежуря неприятно, и желанието ми за разходка започва да се изпарява заедно с течностите в тялото ми с всяка следваща крачка. Вървя безцелно надолу, което ми помага да преосмисля набързо идеята си за дълга разходка и да влезна в първата бензиностанция, изпречила се на пътя ми.

Навън седи интересно момиче с дълги разрошени коси и луничаво лице. Тялото ѝ също грабва вниманието – приятен тъмен тен, хубава кожа и интересна голяма татуировка на червена роза от вътрешната страна на бедрото. Облечена е с черна рокличка и бели маратонки с хавлиени чорапи.

Влизам в бензиностанцията и оглеждам витрините. Намирам някаква бира, поръчвам си кафе и след като се оправяме с лелката на касата, излизам навън и сядам на съседната маса с лице към момичето. Паля цигара и я наблюдавам скришом докато говори по телефона. Обичам хора, които се усмихват с очи, а тази направо грее. Съответно наоколо всичко е огрято допълнително от слънцето и бирата не успява никак да ме разхлади. Ентусиазмът ми за разходка тотално е умрял и аз се чудя само как да събера сили да се вдигна и да се прибера обратно в стаята. Погледите ни се срещат на няколко пъти и някак усещам, че момичето се замисля за нещо, ама нали отдавна съм забравил как се завързват разговори, всичко отлита с бриза към съседните села.

По някое време на съседната маса пристига още една дама. Не толкова привлекателна, с бяла кожа и пъстра многоцветна рокличка. Сяда до първата и започват да си приказват някакви неща. Аз пък съм изпил всичко и съм изпушил последната запалена цигара, и решавам да тръгвам наобратно. Връщам посудата на бара и излизам от бензиностанцията. Слизам по навик на платното, защото тротоарът е въз тесен и разбит и тогава чувам зад себе си писък на спирачки. Нещо ме блъска в задника и тялото ми се отплесва през тротоара. Лявата ми китка се сгъва навътре към ръката и докато се опитвам да компенсирам някак тежестта върху нея се прекатурвам по лице върху прахоляка.

Притъмнява ми пред очите, докато някаква болка рязко назрява в китката. Тогава дочувам отгоре един уплашен гласец:

— Оле, мале! Добре ли сте?

Не мога да кажа нищо, защото устата ми е пълна с пясък. Само успявам да седна и да хвана с охкане болящото място. Усещам челото си охлузено, а долната устна – подута. До мен прикляква някой и нежно подхваща главата ми. Отварям внимателно очи и виждам на две педи пред мен притеснено лице с русолява коса на едри кичури, вероятно наскоро излязла от морето. Две огромни кафеви очи ме гледат стреснато. Хубави очи, а под тях – съблазнителни, сочни устни. Под устните се помещава нежна брадичка, а малко по-надолу – едри и стегнати гърди, облечени с работен комбинезон без ръкави. На едното рамо стои татуировка на червена роза. Надолу не стигам, тъй като ми е трудно да фокусирам след удара, но в заден план забелязвам тъмно синя „баничарка“ на аварийки.

Жената продължава да се вайка, а аз се опитвам да стана. И успявам с нейна помощ. Предлага ми да ме закара „да се погрижи за мен“ и аз доброволно се подчинявам като сядам на седалката без волан на баничарката. Дамата, видимо поуспокоена, сяда до мен и потегляме, като не престава да се вайка и да се извинява. Постепенно се връщам на тоя свят и дори успявам да се включа в монолога на шофьорката-екзекуторка. Говори ми нещо за някакви болници, а аз хич не обичам тази тема. Накрая стигаме до решението да ме заведе у тях и да се погрижи за раните ми. За мен е окей това – тъкмо няма да се връщам на компа.

Паркираме някъде в другия края на Меден рудник. От улицата следва пущинак и някакво огромно езеро, което после научавам, се оказва язовир Мандра. Влизаме в някаква прохладна, новичка кооперация и се качваме в апартамент на първия етаж. Жената ме поканва да седна и изсулва бързо гащеризона. Отдолу се оказва само по червено долнище на бански и чифт разкошни гърди. Сепва се от ситуацията и бързо нахлузва някаква тениска. Подскача като сърничка насам натам – измива си ръцете, вади някаква аптечка и наистина – започва да се грижи за раните ми. Нежно и внимателно, като се сепва на всяко мое изохкване.

Тук, всички знаем, идва моят ред да кажа нещо, което обикновено се получава доста тъпо.

— Вие сте най-интересният шофьор на баничарка, който ме е блъскал напоследък!

Тук момичето изпуска памука, с който ми чисти челото и прихва да се смее. Аз също успявам да прокарам някаква усмивка с надутата си джука, което накарва дълбоките очи да засияят с някаква нескрита радост.

— Знаете ли, – започва тя – освен, че карам баничарка, аз също съм баничарка.

След което прихва да се смее с искрен и неподправен детски смях. Когато се успокоява, започваме да си говорим за нея. Оказва се малко по-възрастна от мен, макар че бих ѝ дал поне десет години надолу. Мъжът ѝ я зарязал преди време и се наложило сама да се оправя. И по неволя, започнала да продава баници на Градина[4]. Имала магазинче с продавачка, а тя самата разнасяла банички по плажа. Живеела скромно, но поне сама си била шеф.

Ръката ми вече е обвита в ластичен бинт, а Таня, както се представи домакинята ми, продължава старателно да промива лицето ми с някакви мехлеми, балсами и нежния си топъл поглед. Трудно ми е да не ги гледам тея очи, хем деколтето на тениската си е доста широко и разкрива една друга вселена. В един момент очите срещу мен се сепват и се обръщат към моите. Стопанката им спира рязко с медицинските процедури. Аз леко се охипнотизирвам и вдигам здравата си ръка към русите кичури. В този момент времето изчезва. Остават само материята и душите. Докосвам нежното лице, а то бавно се приближава към моето. Устните ни се преплитат и ръцете ни се плъзгат по гърбовете ни.

Когато няма време всичко е момент и всичко е вечност. Дългата целувка предизвиква пъстроцветни картини в съзнанието ми, които нежно украсяват милото създание, сияещо само на сантиметри от мен. Водени от някакъв безгласен ритъм, ръцете на единия галят гърба на другия. Кожата под дланите ми настръхва и я усещам топла и мека. Нежна въздишка отпуска тялото на Таня и тя започва да се накланя назад. Притискам я към себе си и нежно лягам върху нея докато ноктите на ръцете ѝ се впиват леко в плешките ми.

Отлепям устни от нейните, а тя с ловко движение сваля тениската. Сега гърдите официално са ми представени. Между нас да си остане – нещо от рода на 85-Д. Стегнати, със средно големи зърна. Без разлика в тена.

Болките ми някак са изчезнали, не знам кога. Аз обсипвам с целувки фината кожа. Гърдите са обгрижени и следва корема. Фино пъпче и зачатъци на плочки. Идва банския – махам го бързо, а под него е венерината архитектура – обемна и детайлна, без разлика в цвета на останалата разкош. Добре де, може би с няколко идеи по-розова. Осмуквам малкото бонбонче, а стопанката му започва доволно да се гърчи и да стене, като хваща силно косата ми и почти не я оскубва от главата ми…

***

Лежим гушнати с Таня, а времето леко започва да се връща в нашата сцена. Слънцето залязва край самотния небостъргач накрая на града. Домакинята ми започва да попридрямва, докато някъде от съседите се чува нежен саксофон. Мисля си за това как се случват нещата – някак ненадейно и изведнъж. Вчера си бяхме на плажа с колегите и някой ме пита дали си пиша книгата. Аз им отговарям, че събирам случки и нещата се случват в главата ми. И тогава единият колега, Андрей, загледан в едно разкошно дупе в червен бански, минаващо покрай нас, ми вика – за това какво ще напишеш? Аз му отговорих, че сигурно нещо хубаво…

— Имам чувството, че съм те виждала някога. – полусънено заговаря Таня. – Вчера на Градина имах чувството, че някой ме гледа в гръб и говори за мен. Някакъв глас в главата ми попита някого какво би написал за мен?

Очите ѝ ме поглеждат изненадано-въпросително, а аз само мога да кимна в знак на съгласие. Таня се усмихва сърцато, а очите ѝ се насълзяват.

— Не знаех че пишеш. И какво ще напишеш за мен?

— Историята в момента се създава. – усмихвам се насреща.

Погалвам я по лицето, а тя с ловко движение се озовава върху мен…

Tom Candy

19.07.2019,
Бургас


[1] Кубернети – инструмент за доставка и скалиране на софтуерни решения – б. а.
[2] Комп – разговорно съкратено название на компютър – б. а.
[3] Меден рудник – квартал в Бургас, подобие на варненския Владиславово или софийския Люлин – б. а.
[4] Градина – плаж и местност за къмпингуване между Черноморец и Созопол, южно от Бургас – б. а.