Домоуправителят Захариев

Преди месец се преместихме във Варна и по една странна случайност Етажната собственост ме избра за домоуправител. Някак си бързо се стекоха хубавите събития. Първо повишение, после обратно в града. В баровския квартал. Сега и домоуправител. Хората започнаха да ме гледат с уважение, а и аз себе си покрай тях.

И сега, седя си на тераската и си пия коктейлчето по едни шортички с едно джобче отпред, а отсреща – морето. Едно такова синьо в юнския пек. Небето е чисто и привлекателно. Също като очите на комшийката, с която ни дели малко парапетче. А, ето я и нея – Слава. На двайсетина години. Нежно и лъчезарно момиче, което свири на пиано. Така захласнат в мислите си, чувам чуруликащият ѝ гласец:

– Господин, Захариев, приятно ми е да Ви поздравя с новата позиция. – усмихва се тя кокетно и подава фината си ръка през парапета.

Аз ставам и я поглеждам в очите, което малко ме разбалансира. Но аз не мога да спра там, а минавам с лек, сканиращ поглед през нежното и атлетично тяло, облечено в ефирна рокличка. Отдолу нежно се показват две звездички, скрити от жара на слънцето. Твърде са ми слаби ангелите за такива гледки, и някак хипнотизиран, вдигам ръката си и докосвам лицето ѝ с върха на пръстите си. Сепвам се и излизам от транса, но Слава, противно на очакванията ми, поема дланта ми и силно я притиска о бузата си. Другата ѝ ръка поставя на гърдите си и нежно се погалва.

Тук нещо се случва с мен и не се усещам как прескачам парапета и я обвивам с ръце през кръста. Тя не остава длъжна и се яхва нежно с бедра през моя като впива устните си в мен. В този момент дочувам ключалката на нашия апартамент и правя няколко крачки в спалнята на Слава. Тя се пуска от мен и започва да ме гали по тялото, което, няма смисъл да казвам, е настръхнало като млад таралеж под смъртна опасност.

– Ще направя нещо за теб. – прошепва ми Слава, като ми обръща гръб и отваря капака на пианото.

Навежда се нежно напред и засвирва някаква прекрасна мелодия. Бърза и вълнуваща, почти толкова впечатляваща, като новоразкрилата се гледка – рокличката ѝ се е вдигнала, а отдолу – бельо няма. Нямам нужда от покана, нито от разрешение. Събувам с мъка шортите си и нежно прониквам в нея. Обхващам таза ѝ с ръце и го придърпвам плътно към мен. Музиката става по-наситена, също и усещанията ми. Безброй розови картини минават в съзнанието ми и усещам как нещо в мен ще експлодира. Дишането на Слава става дълбоко и учестено като мелодията не остава назад. Усещам че идва кулминацията – аз избухвам, като едвам се сдържам да не изкрещя. Слава е захапала нежната си ръка, като удря със сетни сили ниските тонове на пианото. Прозорците кънтят…

Седим двамата и се гледаме в тишината, зачервени и леко засрамени. Не мога да си успокоя дишането, а сърцето ми направо ще изхвръкне. Тогава я чувам през стената. Моята Жени:

– Мамка ти, къде си се дянал, Тома!!!

Целувам Слава по челото и излизам тичайки от тях. Входните ни врати също са една до друга, затова направо влетявам у нас. Попадам лице в лице срещу Жени, като я накарвам да се сепне:

– Защо си такъв запотен? Не ми казвай, че най-сетне си се накумил да поспортуваш малко! Тая до нас как свиреше преди малко, сякаш някой я чука, баси!

Тук тя млъква, а погледът и се спира на потните ми гърди и слиза надолу към влажните ми гащета. Очите ѝ се променят и стават в един такъв особен зелен цвят, който в морето предвещава само едно – буря. Аз си гълтам граматиката, но ако не бях го направил, със сигурност щях пак да я глътна в следващия миг.

Който не познава жена ми, може да си представи едно атлетично тяло, с ръст малко над средния женски. По килограми сме еднакви – 70 на 70, но активната ѝ спортна младост на гребец определено предразполага за по-благоприятно физическо надмощие. И така – Жени ме хваща под мишниците и с уверено движение ме захвърля на дивана. Едва сега забелязвам, че е по къса пола, която с един скок се озовава върху чатала ми. Не знам как го правят по филмите, ама и тя успя с едно движение да размести два чифта гащета и да сдвои две първични полови системи в един репродуктивен организъм. Хваща ме с нокти за раменете и ме захапва за ухото като процежда през зъби:

– Чукай ме, Тома!

Не ни трябва много и двамата се просваме изтощени на мокета в хола. Бедното ми сърце вече ще започне да прескача, когато на вратата се позвънява. Жени става да отвори и чувам приглушени женски гласове. След малко се връща и заявява полу-мило, полу-властно:

– Г-жа Петрова от последния етаж помоли да погледнеш казанчето на тоалетната.

– Не мога, нямам сили…

– Егати, за 5 минути ли ти свършиха силите?!

Два пъти по пет, мисля си, докато се дигам с мъка от пода. Ставам с неохота и се отправям към вратата. Там срещам Ивона Петрова – наследница на стар варненски род, възпитана подобаващо и също тъй добре умееща да се грижи за тялото и духа си. На петдесет годишната ѝ снага биха завидели доста дами и от по-късните набори, но в момента аз съм зает да си вдигна ченето, защото и тази госпожа е решила днес да се издокара с къса плажна рокля.

Забелязвайки погледа ми, г-жа Петрова ми прави път и посочва с изискан жест на мебелираната за стотина бона китка, украсена с дълги, нежни пръсти. Също като на пианист.

Качвам се с трудност до петия етаж. Елегантната дама отваря вратата, пуска ме пред себе си и я тръшва отзад, след като и самата тя прискоква нежно през прага. Тук атаката е доста по-фина – ефирна прегръдка през раменете и нежна страстна целувка. Петрова спуска езика си по гърдите ми, по корема, сваля шортите и погълва мъжкото ми достойнство до дъно. Двеста бона в злато и диаманти притискат задника ми към лицето ѝ. Изцежда ме буквално за минута, а краката ми не издържат и тялото ми се свлича безжизнено запречвайки входната врата. Но човек, който е постигнал много, знае как да получава още повече. А издайническият ми орган някак си е запазил някакво резервно захранване и седи одървен като стара дряновица. Госпожата се плъзга нежно като сърна и властно като пепелянка отгоре ми и ме възсяда тежко. След десетина тласъка забелва очи и изпищява екзалтирано така, че чайките на покрива се стряскат и започват да крякат.

Петрова се усмихва мило и сластно и става грациозно като ми подава ръка, за да помогне да се изправя:

– Благодаря, господин Домоуправител. Казанчето е готово. – казва ми тя, а аз усещам нещо между ръцете ни. – Малка компенсация за труда Ви.

Отварям шепа и виждам банкнота от 500 евро. Премигвам за миг, но нямам сили за адекватна реакция. Вдигам неутрално рамене и смотавам само едно „Благодаря, госпожо“, прибирайки банкнотата в джобчето на шортите си. Следва целувка по бузата и нежно плясване по дупето, моето. И захващам дългия път надолу.

Някъде между втория и третия етаж върху мен налетява Гришата. Този младеж е еталонът ми за човек, който се грижи за тялото си. Добре де, може би само г-жа Петрова може да се мери с него. То тя му е и съседка на петия етаж. Сигурно там с конкурс ги взимат.

Но да се върнем на Гришо – изключително хармонично телосложение. Перфектен баланс между мускули и изтънченост. Идеален тен и ослепително бяла усмивка. Добавяме и осъзнатият и отворен поглед, твърде мъдър и дълбок за един двадесет и пет годишен младеж, Гришата би бил първият ми избор, ако някога реша да легна с мъж. Какво ти лягане, нали нямаше сили?!

– О, комшии! – усмихва се момчето. – Мислех, защо не минеш след малко у дома да гледаме мача. Така и не намерихме време още да се опознаем с теб.

Намига ми. Аз не знам какво да кажа. Нямам сили за мач. Ама тоя поглед…

– Ще пропусна, Гриша, извинявам се.

Лицето му леко посърва, но тук се чувам някак отстрани да добавя:

– Но си запазвам поканата за големия финал утре…

Смигвам и продължавам надолу.

Tom Candy

20.05.2019,
София

Публикуван от Фондация "Буквите" в Алманах "Изгреви"