ТОМ КЕНДИ

Една вечер в деня на труда

Вечер като вечер, но не съвсем. Жени е разстроена, а аз съм изнервен. Тринайсет години сме заедно, а светлината в тунела все не идва. Седим в кухнята, а кучето негодува оттатък. Напрежението е нараснало и разпечатването на цигарената кутия съвсем прекатурва менчето:

- Тома, не мога повече. Не издържам. Не съм ти майка и не искам да бъда. Не трябва. Моля те, разбери ме!

Споменах ли, че днес е годишнината ни? Каква годишнина само! Тринайсета! Луди години! Бяхме навсякъде. И до Луната, и в Ада. Бяхме в затвори, болници, учреждения. Бяхме... Сега не сме.

Изчерпан съм. Тъжен и изпразнен. Тъкмо започнах да се взимам на сериозно и - баам! Все същия боклук. Боклук? Ми нали съм образован?! Нали съм с професия. Нали съм... печеливш? Печеливш?! Да бе! Работник на първи май. Някакъв си неизвестен програмист с висока заплата. Работник! Поне да бях поработил малко върху нас.

- Бих искал да изляза тази вечер.

Говорът ми е нисък и безличен. Боже, как се мразя за това. Но иначе викам. И крещя направо. И се мразя. А Жени, милата, свежда глава и просто махва с нежната си длан към вратата.

Излизам тихо, защото кучето таман се е кротнало. Ако ме усети, няма как да се измазуля. Слизам тихо по стълбите и излизам през входа.

Навън е заваляло. Пролетният дъжд пробутва някаква бучка в дробовете ми и се сепвам - цигарите! Майка му стара, как ги забравих! Връщам се обратно и с риск за благото на входа, отключвам вратата. Следва Писък, крясък и псувня. Мале, как се намразихме. А как се обичахме!

Успявам да избягам от този блок. Бункерът, който ме задушава от рождение. Но накъде бягам? Отправям се към денонощния магазин, докато паля цигара. Минавам през калната градинка и лавирам около кучешките изпражнения в тъмнината. И ето - виждам компания от човечета нагънали картонени чашки и захапали цигари. Обсъждат нещо пламенно и не забелязват моето пристигане.

Магазинерката Влади е седнала на обърната каса от бира и дзиндзирика на майския студ. Гледа някъде напред през пространството и яде бадеми. Останалите обсъждат болните на всички ни теми - правителство, църква, конспирации. Като споменахме за конспирации, на десетина метра, на един стълб, в тази майска нощ е спрян един кон.

Тези от вас, които не са минавали през софийската Дружба, най-вероятно не подозират, че тук денонощно се разхожда всякакъв добитък. Конете са разкошът на квартала и си нямам на представа, как всички са тъй хубави, при условие, че собствениците са им от най-изпадналата извадка на нашето общество.

Кимвам на коня, поглеждам Влади, а тя ме посреща с най-чаровната си усмивка:

- Добър вечер, Томи, заповядай при нас.

Усмихвам се. Човек просто не може да устои на тая усмивка. Същевременно, разговорът е толкова разпален, че дори и аз, с моята арогантност не мога да се включа. Единият пич обсъжда как бил пратеник на Сатаната. Как изгасил свещите в един манастир и как всичко това е окей за него. Просто случайност. Другият - Вальо Мигача, започва да обяснява за смисъла на живота. За това как светите писания ни манипулират и как илюминатите ще ни завладеят скоро. Усещам, че момчето има връзка с космоса и не го прекъсвам, а само се опитвам да осмисля всичко, което ми споделя от там.

Нощта на Демоните, ми каза астролога. След 23:59 Луната минава в Телец и всичко ще си ... образно казано. Идват след малко някаква двойка, момче и момиче, с качулки. Много ме плашат хора с качулки. От опит знам, че когато те затресе нервата, качулката ти затваря връзката с "оня свят" и малко можеш да се кротнеш. А тия двамата - едвам се одържат. Душевно. И оня сатаниста, като усеща мацката зад гърба си, съвсем се одървя. Направо го виждам, как му настръхва козината. За миг си помислям, че и зъбите му се оголват, ама отправям бърза молитва към Създателя и това се изчиства. А напрежението нараства за миг.

И пристига Игор. С гръм и трясък - от нищото. По боксерки и пухенка. Разбутва тълпата от клиенти, лапа цигарата, която носи и взима запалката от импровизирания бар. Пали и едвам тогава виждам беса в очите му.

- Тая ще я убия! Събуди майка ми!

Цялата какафония спира за миг. Вальо сменя веднага темата за това как "оная" не го заслужава и как той е в правото си да я разкара. Но в никакъв случай не трябва да се стига до бой и скандали. Разправя как сам той изпотрошил къщата си, а Игор приглася как мъченически издържал жена си през последната година. Осемнадесет годишна пикла! Колко ги е извъртяла вече. Как събудила майка му! Пуши набързо, пие бирата, която Влади мило му поднася и пали обратно да се разправя с жените на живота си.

Качулките си взимат покупките и заминават. Човекът на ада взима биричка и изчезва. И оставаме само готините - Влади, Вальо и аз - Тома Захариев, програмист. Палим по цигарка, а Вальо започва отново да изкарва новините от другите светове. Обичам го това момче, но ми е трудно да запомня дори и една десета от това, което споделя за нас. А то е доста интересно.

И в този момент, два нула нула, пристига звездата на вечерта. Царят на квартала или както му казват тука - Църо. Сако от интересна, скъпа материя, но малко овехтяло. Дънки, маратонки и бомбе от брокат. Усмивката му сияе, а на очите си е сложил хибридни слънчеви очила - някакви рамки със стъкла Рей Бан, които е сглобил някак си, аха да изпаднат. Сваля очилата и от там изгряват най-сините очи, които вселената е виждала. Всъщност самата тя ме гледа от другия край, защото Църо е прокарал всички възможни канали през тялото си. С всички възможни средства. Дори и след последните ни познати наркотици, Църо успя да намери артефакти, които да енергизират каналите му, та да мине отвъд познатото на съвременната наука.

Разказва ни Църо как намерил някакви тон колони изхвърлени в кофата. Били разбалансирани, но той ги оправил с готварско фолио и усоял да ги размени за супер якото сако. Вярно си е - всички копчета си му бяха на място. А моите дрехи, поне по едно на парче им липсваше. Но не казвайте на Жени. Едва ли копчетата са ѝ проблем с партньор като мен.

И тук се случи нещо странно. Тия двамата извадиха някакви кристали. Счукаха ги на бара и направиха някакъв прах. Наредиха си го на линийки с личните си карти, направиха си тръбички от двулевки и започнаха да вдишват от тези линийки. Аз гледах и недоумявах, докато всичко светна в синьо и се чу познатият бръмчащ звук на полицейските коли.

Следва удар по главата и съм изгубил съзнание май. Двама униформени звънят на звънеца ми, отваря се вратата. Жени понечва да се разквичи, ама ония, макар и мръсни и опърпани, всяват все още някакъв респект. Говорят си нещо и ме бутат в ръцете ѝ. Губя съзнание отново, чувайки някъде отгоре - "Не съм ти майка, Тома. И трябва да работя, мамка ти!".

Tom Candy

02.05.2019,
София, Дружба

Публикуван от Фондация "Буквите" в Алманах "Изгреви"